„Ще ти искам отрова…” ♥ Последните дни на ЯВОРОВ
Страшен и – отново ще повторя – изпълнен с огромен обществен смисъл е краят на Яворов.
През 1914 година по площад „ Славейков ” и улица „ Раковски ” на път за клиниката на доктор Сарафов минувачите са срещали един слаб, наведен, без време застарял, с поизвехтели черни облекла слепец да потропва с бастуна си по тротоара. Черните очила са покривали освен слепите очи, само че и израза на безчовечен премеждия по лицето му. Този безпределно печален човек от време на време е бил сподирян по улицата от ругатни и хули, тъй като проведено и стръвно, такава атмосфера са създавали към него калната буржоазна преса и злобната, клеветническа мълва на столичния „ елит ”.
И макар душевните и физически премеждия Яворов е бил жаден за работа, за каузи. В моменти на утоложаване е строял напълно реалистични проекти за креативна работа, при изискване, че му се обезпечи минимална материална прехрана. Приятелите му действували да му се отпусне пенсия, само че напъните им се разбивали в каменна стена.
„ Изгубването на зрението му отнемаше всичко – написа близкият му другар Вл. Василев: - връзката с живота, хората, света. Ако би могъл да го възвърне или малко да се проясни, Яворов би останал.
– В мен в този момент жаждата за живот е доста по-голяма – говореше ми веднаж, - в сравнение с преди. Малко, малко желая да ми се проясни зрението, да мога да работя на пишеща машина, различен ще ми чете, тогава бих се предал на работа и единствено на работа. Тя е единственото, което ми остава ”.
Един от най-близките му хора, приятелят от млади години и шурей му Никола Найденов, прекарал месец при него в санаториума на доктор Сарафов, също напомня очакванията за труд, за каузи, които вълнуват от време на време слепия Яворов. Чул, че е допустимо да му се отпусне народна пенсия, той стартира да крои проекти:
– Вие ще се приберете при мене и ще ми секретарствувате. Пак ще почна да работя. Не ще мога да добивам външни усещания, само че по тази причина пък поезията ми ще стане по-духовна и по-ценна.
В такива моменти на оптимистично въодушевление той живееше със самочувствието, че ще даде още доста на българската литература, и ми споделяше:
– Аз усещам своите душевни сили в своя подем и при моята по-нататъшна работа, която ще бъде в региона на драмата и описа, аз ще дам на българската литература такива художествени полезности, каквито й дадох с лириката си ”.
Но последователно всяка вяра за въпреки и отчасти излекуване или за пенсия от страна на страната пропадат.
Няколко дни преди края с тъга се добира до лабораторията, в която работи един от дребното индивиди, които го обичат, които му имат вяра и знаят какво значи той за националната ни просвета – проф. Асен Златаров.
„ … Идва Яворов и безмълвно сяда до масата…
– Ще ти желая отрова.
Това Яворов го споделя умерено, равномерно, безстрастно, даже някак безразлично. Но под тая привидна кроткост аз усетих, че стои едно ужасно решение. ”
На другарските молби и горещи увещания той отвръща със същия равнодушен от несъразмерна тъга глас: „ Или искаш да ме видиш един ден застанал до стълбите на театъра, че простирам ръка за лепта от публиката, която излиза от представление… ”
Яворовата горделивост не позволи да стане това. Той изпи отровата и се простреля в оня вълчи свят, с цел да възкръсне в наше време, обграден от всенародна любов и почитание – за огромното му креативно дело и за трагичната му житейска орис.
От: „ Яворов ”,Пенчо Данчев, изд. Българаски публицист, 1978
Снимка: lit.libsofia.bg
